Златноелечко и медените круши

-Тази сутрин е хладно. Сложи си елечето, че да не настинеш, Златноелечко. – каза дядо Щур.

-Добре! – отговори щурчето.

Върна се бързо с елечето. Седна до дядо си на едно от листата на хризантемата и се загледа към двора на съседите.

-Крушите ли гледаш? – попита дядо му.

-Тях гледам... Така, сгушени в листата, ми приличат на слънца. И винаги са по-вкусни от нашите... – каза омърлушено Златноелечко.

-И аз, когато бях малък като теб, си мислех така... Докато един ден прескочих оградата и ги опитах.

-Много ли бяха вкусни, дядо? - нетърпеливо попита щурчето.

-Какво да ти кажа? Оказа се, че са кисели и стипчиви. – отвърна дядото.

-Така ли? А аз какво си помислих… – не се доизказа Златноелечко.

-Нещата винаги изглеждат хубави отдалече! – подчерта дядо Щур.

А Златноелечко допълни:

-По-добре да гледаме в собствения си двор, не в чуждия.

-Така-така, внучето ми. – прегърна го дядо му.